Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
18.11.2012 02:13 - Македонско-бугарските односи – од признавање до негирање
Автор: intelect Категория: Политика   
Прочетен: 2465 Коментари: 7 Гласове:
1


Постингът е бил сред най-популярни в категория в Blog.bg
-Превземено од Македонска Нација  www.mn.mk

Македонско-бугарските односи – од признавање до негирање
 

Македонско-бугарските односи долго време се обременети со тешкиот товар на минатото, за кое историчарите од двете страни имаат различно толкување.

Македонско-бугарските односи од Втората Светска Војна до денес минаа низ неколку периоди, од крајно топли и пријателстки, па се` до заладени и критични. Секогаш овие односи зависеа од меѓусебните релации на соседните балкански држави, како и од геостратешките интереси на големите сили на Балканот.

По Втората Светска Војна се издвојуваат три периоди на македонско-бугарските односи. Првиот го зафаќа времето од 1944 до 1948 година, односно од победата на Отечествениот фронт (ОФ) на 9 септември 1944 година, па се` до објавувањето на Резолуцијата на Информбирото. Вториот период започнува од 1948 до 1953 година, односно до смртта на Ј. В. Сталин и Третиот, од 1953 година до 1958 година кога е објавена брошурата на Бугарската Академија на Науките (БАН).

Од 1958 година наваму курсот кој го поставува БАН по однос на македонското прашање многу не се изменил.

Денешните бугарски политичари кои се придржуваат до брушурата на БАН треба малку да се навратат на изминатите три периоди кои Европа многу добро ги познава.

Имено, иако на 9 септември ОФ ја симна фашистичката влада и ја превзеде власта во земјата, Бугарија не беше суверена земја. Таа како учесник во војната на страната на Хитлер се наоѓаше под контрола на специјална Сојузничка контролна комисија во која влегуваа претставиици иа Советскиот Сојуз, Велика Британија и САД. Единствен излез од оваа ситуација беше да побара помош од  соседите.

Авнојска Југославија во чиј состав влезе и Македонија, не само што и дозволи на бугарската армија  да учествува во завршните операции против германскиот окупатор на југословенска територија, туку ја подржаа Бугарија на Мировната конференција во Париз и ја ослободија од плаќање на репарации.

Македонското прашање кое егзистираше во бугарската политика уште од создавањето на бугарската држава во 1878 година, а потоа и со поделбата на Македонија во 1913 година, се појави  во југословенско-бугарските односи веднаш по победата на ОФ во 1944 година.

Владата на Бугарија од 1944 до 1948 година, по македонското прашање на меѓународен и на внатрешен план го зазеде следниот став: Создавањето на НР Македонија, во рамките на Нова Демократска Федеративна Југославија претставува остварување на вековниот идеал на македонскиот народ. Иако остварена само врз еден дел од националната територија на Македонија, првата држава на македонскиот народ претставува база околу која треба да се обезбеди обединувањето и на другите нејзини делови. БРП(к), бугарската влада и народот на ОФ Бугарија и ја даваат својата полна поддршка на НР Македонија и се залагаат за крајно остварување на националниот идеал на македонскиот народ. Притоа БРП(к) и владата на ОФ Бугарија тргаат од историскиот факт дека и народот во Пиринска Македонија го бара своето обединување како признание за неговата четиригодишна херојска борба против фашизмот, за национална слобода и самоопределување, како признание за неговиот востанички и вооружен придонес во редовите и на БРП(к) и на бугарското антифашистичко движење“.

Со доаѓањето на Георги Димитров на чело на бугарската партија, влада и држава, овие ставови на БРП(к) и на владата почнаа да се остваруваат. Следните три години поминаа во знакот на државна и законодавна практика. Се разменија бројни државни и партиски делегации, дојде до низа разговори, консултации и заеднички акции како на меѓународен така и на домашен план. Оваа соработка беше крунисана со Бледскиот договор.

Во Пиринска Македонија со одлуки на бугарската влада се изврши попис на населението, кој доби карактер на своевиден референдум, при што Македонците во Пиринска Македонија слободно го изразија своето национално чувство, изјаснувајќи се како Македонци. Истовремено  во училиштата, низ цела Пиринска Македонија, се почна со настава иа мајчин македонски литературеи јазик, изучување на македонска историја, во Горна Џумаја (Благоевград) почна со работа Македонски народен театар на македонски јазик, а се даде и директива за изработка на законски проект за територијална автономија на Пиринска Македонија.

Овој братски, топол и пријателски бугарско-македонски однос беше прекинат со донесувањето на Резолуцијата на Информбирото во јуни 1948 година, со која беше осудена Југославија. Единствен кој се спротивстави на Резолуцијата на ИБ со која се прекинуваа и билатералните односи со Југославија, беше Георги Димитров, но набрзо тој слезе од историската сцена. Иако со Резолуцијата беше прекината постапката за припојување на Пиринска Македонија, во овој период Бугарија не го оспори постоењето на македонска нација, јазик и култура. Дури во еден момент во овој период, се обидува за пропагандни цели да го заштити македонскиот народ во НР Македонија, обвинувајќи ги македонските власти дека вршат србизација на македонскиот литературен јазик. Дури беа објавувани и дела кои требаа да бидат против аргумент за  дејствувањето на македонските политички власти.

Најзначајната промена на ставот која ја прави Бугарија, по однос на македонското прашање по Резолуцијата на ИБ е ставот по однос на обединувањето на двата дела. Тргнувајќи од стратешките интереси, сега Бугарија активно се залага за правата на Македонците во Пиринска Македонија и обвинувајќи ја ФНР Југославија дека е фашистичка земја бара НР Македонија да се припои кон Пиринска Македонија, како единствен слободен дел на македонскиот народ. По наговор на советските власти дури се подготвувала бугарска воена агресија врз Македонија, односно врз Југославија.

Ваквите мерки Бугарија ги превзема се до смртта на Сталин во март 1953 година, кога по осудата на сталинизмот и расформирањето на ИБ доаѓа до подобрување на односите меѓу СССР и Југославија, а со тоа и на односите меѓу Југославија и Бугарија. Тогаш настанува третиот период на македонско-бугарските односи кој се карактеризира како постепено враќање на Димитровскиот период. Изјавите на бугарското раководство дека се враќа кон димитровскиот период, а во тој контекс и на македонското прашање имаше значаен одек во меѓународната јавност.

Најзначаен настан од овој период е, меѓутоа, вториот попис на населението што се изврши, во Пиринска Македонија. Пописот го извршија органите на НР Бугарија, а неговите резултати беа признаени од самата влада на НР Бугарија, како официјални резултати за народносната состојба во Пиринска Македонија. Иако и овој како и првиот попис, имаше плебисцитарен карактер, резултатите беа следни:

Во Пиринска Македонија имало вкупно 281.015 жители. Од тој број 178.862 души се изјавиле дека се Македонци по националност, или изразено во проценти 63,7%.

За Бугари се декларирале 93.671 или 33,3%.

Резултатите од пописот во 1956 година, уште еднаш го покажа вистинското расположение на пиринските Македонци.

По долго молчење од пописот, кој пред бугарската и меѓународната јавност потврди постоење на Македонци во Пиринска Македонија, се јавија првите симптоми на негирање на македонскиот народ. Промената на курсот по однос на македонското прашање беше најавен во 1958 година. Полека започна негирање на постоењето на македонската нација, јазик, литература, а со тоа и правата на Македонците од Пиринска Македонија.

Кампањата која започна спорадично, по периферните печатени медиуми, набрзо се појави институционално, а во неа беа ангажирани историските институции и нивните органи. Тогаш започна не само негирање на македонскиот народ, туку и присвојување на целата македонска револуционерна народноослободителна војна. Повторно оживеа санстефанскиот дух од минатото, а со тоа и територијалните аспирации на Бугарија кон Македонија.

Посебно место во ескалирање на македонско-бугарските односи зазеде Бугарската академија на науките (БАН), која во ноември 1968 година издаде брошура „Историско-политичка информација по македонското прашање“ во која се негира постоењето на македонскиот народ, јазик и култура. Ова беше прифатено како официјален став на Бугарската комунистичка партија, а потоа и на самата  бугарската држава. Брошурата стана еден вид програмски документ на НР Бугарија, од кој до ден денес се нема оградено ниту еден бугарски политичар или историчар.

Со падот на комунизмот и демократизацијата на бугарското општетсво, оваа реторика беше затскриена и Бугарија е првата која не` призна. Македонско-бугарските односи повторно се затоплија. Сепак изненадува фактот што денес, дваесет години потоа, повторно бугарските политичари и историчари почнуваат да го користат речникот од седумдесетите години на минатиот век и тргнуваат по стапките на Грција, заканувајќи се дека ќа ја блокираат Македонија на патот кон ЕУ и НАТО ако Македонија не го прифати нивното толкување на историјата.

Ваквото однесување на Бугарија ја изненадува и Европа. Свесен за негативните последици од ваквиот став, како пренесува агенцијата БТА, бугарскиот европратеник и меѓународен секретар на Бугарската социјалистичка партија, Кристијан Вигенин по посетата на Македонија изјавил дека: „Перспективата Грција да дозволи да почне преговарачкиот процес за членство на Македонија во ЕУ, а Бугарија да го блокира, е најнегативното можно сценарио кое би имало тешки последици врз имиџот на бугарската држава“.

Многу подобро би било кога Бугарија би се потсетила на времето на Георги Димитров и би го признала македонскиот марод, јазик и култура, потоа македонското малцинство во Бугарија и кога би ја поддржала Македонија за влез во ЕУ. Само така Бугарија може да ја покаже својата големина како држава, сосед  и како братски народ. Обединети во Европа и двете земји нема да имаат потреба да се плашат за било кави територијални претензии, а историските спорови со текот на времето ќе се заборават. Тогаш и двата народа ќе можат да напредуваат и да ги слават заедничките датуми кои ги спојуваат, како што ги спојуваат бројните роднински врски.





Гласувай:
3



1. sande - Санде: Какво е това "дървено железо" ?
18.11.2012 12:36
"Дървено железо" е да се търси "македонско малцинство" в Благоевградси окръг, т.н. Пиринска Македония.

Това е безумна идея, която може да се роди само в болни мозъци.

За периода 1944-1948 година всеки просветен българин знае, че е в ход решението на Сталин - "бащата на народите" и Коминтерна, начело с Георги Димитров, по-късно обявен за "вожд и учител" на българския народ, за създаване на Южнобълканска федерация.

Това е инженерен план за съдаване на втори, мини Съветски съюз на Балканите, под диктата и ботуша на Сталин.

Планът се пуска в действие. В него СФР Македония трябва да бъде свързващото звено межуд Югославия и България.

Но планът се оказва ялов, абсурден, неосъществим, "дървено желязо". Пропада.

От него има реална полза само Сърбия, защото приграбва Вардарската Македония, Вардарската бановина.

И така се ражда СР Македония и македонскиот язик.

За да се откъсне завинаги Вардарска Македония от братята си в България се започва неспирна, постоянна антибългарска линия на поведение. Агресивна. Неприятелска. До ден днешен.

Разпада се в прах и пелел СССР и негвите планове за световно господство. Разпада се целия соц ЛАГЕР.

Разпада се и фалшивата, скърпена с бел конци СР Югославия, държавата на "Братството и Единството. Разпада се в пелел, сълзи и кръв!

Сърбия губи Косово, земите отвъд Дрина в БиХ,сега Р Сръбска.

Председателот Слободан, генералот Младич и други, завършват в Хага като международнипрестъпници и криминалци.

Вардарска Македония получава Незаисимост на базата на договорена ... Зависимост. От Сърбия. Ако може - вечно!

Представлението свърши и публиката си отиде.

Всички деца да си лягат!

И ти симпатичен интелекте.

Лека нощ!
цитирай
2. tota - И тук може да се прочетат истини, които разкриватзащо сега Македония води такава политика срещу България.
18.11.2012 20:36
Балканската федерация
ВЕСЕЛИН КАНДИМИРОВ
Заслугата на Виктор Суворов е не само и не толкова в това, че написа истинската история на Втората световна война. Това е, така да се каже, неговият частен принос към историята. Главният и общочовешкият му принос е в това, че показа колко неприемливо голяма част от нашето мислене и отношение към миналото и настоящето, а следователно - и нашето битие, е наложено от един грузински престъпник, добрал се до върховната власт в една голяма държава. Днес ние несъзнателно продължаваме да говорим и мислим за много неща по начин, по който той е искал да мислим и говорим.
Един пример от нашата нова история: опитът, за щастие неуспешен, за осъществяване на така наречената „Балканска федерация” след Втората световна война. Идеята за такава федерация броди из Балканите от век и половина насам, подхващана, като правило, в подкрепа на нечий политически интерес. Частично нейно осъществяване, в сръбски интерес, е самата Югославия. Единствен сериозен опит за междудържавно обединение, обаче, е този след Втората световна война.
Днес обичайното мнение за този позабравен случай (можем да си представим колко актуален би бил той все още, ако опитът беше осъществен) е, че това е съвместна инициатива на Тито и Георги Димитров, като последният е бил особено увлечен от идеята. Всеобщата оценка от българска страна е, че това би бил губещ за страната ход и на Сталин се отрежда едва ли не ролята на спасител заради осуетяването на съюза след скарването с Тито. Прави впечатление, че след тази констатация анализите и дебатите по случая се съсредоточават главно върху следствия от опита, като, например, македонизацията на част от българското население – която се приема отрицателно дори от защитници на комунизма у нас. Докато основната тема, тази за причините за него, остава в сянка.
Обичайното мнение е странно. Инициатива на Димитров? Всички знаем кой е вземал геополитическите решения в Източна Европа по това време. А Димитров, прекарал дълги години до бедрото на Сталин, е знаел по-добре от всички, че най-късият път към небитието от тази позиция е да имаш собствени политически идеи. От друга страна, ако решението е на самия Сталин, то изглежда странно: от край време се знае, че империи се градят на принципа „разделяй и владей”. А не „обединявай и владей”. За да пренебрегне това правило Сталин трябва за е имал сериозни основания.
Какви биха могли да са те ни подсказва едно изречение в спомените на френския писател Ромен Гари, по това време дипломат в София: „Сталин заговорничеше около възможна южнославянска федерация, която да обедини Югославия и България, неутрализирайки така един чрез друг Тито и Димитров.” Това звучи правдоподобно. Сталин е имал причина да не се съобрази с горния принцип.
Разбира се, с едно изречение не могат да се изчерпят обстоятелствата около случая „Балканска федерация”. Можем да напреднем само ако го разгледаме не като частен българо-югославски въпрос, а в светлината на всичко, случващо се тогава в Европа, а и в света.
Нека хвърлим поглед върху обстановката тогава. Сталин приключва една несполучлива война, започната от него с цел да превземе цяла Европа и голяма част от останалия свят, но донесла му далеч по-малко, отколкото е планирал, и то на несъответствуващо висока цена. Той не е единственият победител в нея и трябва да се съобразява със своите съюзници, с които не може да си позволи пряк военен сблъсък. По тази причина не може да погълне новозавладените страни, а трябва да им осигури привидна независимост, като поддържа в тях марионетни правителства. Трябва да мисли в перспектива: как да установи властта си в уговорените със съюзниците зони на влияние, как, ако може, да ги разшири и, вероятно, да ги подготви като плацдарм за нова, по-успешна война.
В това отношение Тито е специална грижа. Той е един от двамата комунистически водачи в новите сателити на Сталин, който разполага със собствена държава. (Другият, но с далеч по-малка стратегическа стойност, е Енвер Ходжа. Впрочем, Сталин ще намери общо и за двамата решение.) Тито има реална власт в държавата си: контролира въоръжените сили и репресивния апарат и, най-важното, в страната му няма съветски окупационни войски. За разлика от останалите марионетни глави на правителства в Източна Европа, той не може да бъде уволнен по телефона, когато се наложи. Сталин съзнава какви неприятности може да му донесе всичко това и бързо търси решение.
Междувременно първите стъпки към междудържавен съюз се предприемат от югославска страна още преди края на войната, когато Тито и Димитров се срещат в Москва през есента на 1944 и си говорят по въпроса за евентуално обединение - по инициатива на югославската страна, разбира се. Тито, за разлика от Димитров, може да си позволи да има геополитически идеи. Техният московски домакин вероятно бързо е схванал какви възможности за него крие това обединение. Реакцията му не закъснява.
Димитров свидетелствува в дневника си (10 януари 1945): „Сталин се обади:..."Югославяните ми съобщиха, че предложили на българите България да влезе в Югославия на онези права, както сърбите и хърватите. Но българите не се съгласили с това и настоявали за създаване от Югославия и България на равноправна българо-югославска държава. Аз казах, че българите са прави, а югославяните не са прави. Би следвало от Югославия и България да се създаде двуединна държава на равноправни начала, нещо като бившата Австро-Унгария. Иначе влизането на България в Югославия ще означава поглъщане на България...”
В това свидетелство от първа ръка прави впечатление странната загриженост на Сталин за българските интереси. Добре известно е, че той никога не се е грижил за ничий интерес, освен собствения си. Когато преди войната нарежда на Димитров да работи по създаването на "македонска", "тракийска" и "добруджанска" народности в България, нейните интереси не го вълнуват.
Същината на казаното е в определението "двуединна". В такава държава всеки важен пост, изключая евентуално държавния глава, би могъл да се дублира. С това решение Сталин цели далеч не само личностно неутрализиране на Тито чрез Димитров. Става дума за превземане на Югославия отвътре. Премахването на границата между двете държави ще позволи на цялата сталинова агентура в България да се разлее из Югославия и на паритетен принцип да заеме позиции във властта на всички равнища, като се обедини със сравнително малобройните местни сталинисти. Сталин ли не знае как се работи с кадрите! Дори Тито да бъде главната фигура в новата държава (което е най-вероятно), Димитров ще бъде като воденичен камък, вързан крака му. А ако нещата не потръгнат както трябва, една такава фактическа конфедерация се разтурва сравнително лесно.
И така, на 10 януари 1945 Димитров е уведомен за решението и разбира, че трябва да действува. Сталин обича да стои в сянка и да си върши работата с чужди ръце - в даденият случай с тези на Димитров. В случай на провал вината ще се носи от официалния изпълнител. За да прикотка Тито, след като е отхвърлил неговия вариант на обединение, Сталин му предлага да погълне Албания и част от Югозападна България. Така и Енвер Ходжа влиза в зоната на контрол. Примамката за Ходжа пък е възможността да се обединят албанците в Албания и Югославия. Само за Димитров не е предвидено сиренце в капана, защото няма нужда. Той е от тези, които могат да бъдат уволнени по телефона.
(Има известна ирония на съдбата в следвоенния статут на Димитров. Преди това той е бил нещо като началник на Тито - председател на Коминтерна, т.е., негов изпълнителен директор, назначен от собственика на фирмата - Сталин. Докато Тито е бил само един от боричкащите се около престола му претенденти за водачи на югославската компартия. Няколко думи, казани от Димитров на Сталин тогава са били достатъчни, за да пратят Тито там, където са отишли конкурентите му. Сега формално двамата са равни. В действителност, обаче, Тито има собствена държава и реална власт в нея, докато Димитров е само марионетка на Сталин. Дори, фактически, той е понижен - от интернационален в национален водач.)
Действително, в най-неизгодно положение при тази сделка е България. Югославия печели територии, за Албания остава шансът при евентуално напускане на федерацията да си излезе с целокупното албанско население на Албания и Косово. Единствено България понася само загуба на територия.
Работата е възложена на Димитров, но Сталин я следи изкъсо. Още на 28 януари 1945 федерацията се обсъжда във вилата на Сталин, в присъствието на членове на Политбюро, български и югославски представители и самия Димитров. Изглежда, югославската страна се е отнесла резервирано към предложението за федерация от австро-унгарски тип, защото въпросът за характера й се отлага за по-късно. Обсъждане има и на 12 април 1945 между Сталин, Тито и Димитров. (Г.Димитров, Дневник)
Всичко това прилича на прецизно изиграна шахматна комбинация. Човек не може да не признае своеобразната красота, даже гениалност на политическите й ходове. Както в айкидото се използува енергията на противника, за да бъде той повален, така Сталин използува идеите на самия Тито, за да се справи с него. При това - с ръцете на Димитров. А пътьом се изявява съвсем безплатно и като защитник на българските интереси. (Нали, освен всичко, е и баща на народите!)
Политическите ходове на Сталин обикновено са такива. Нека припомним друга негова комбинация, разиграна на Балканите по същото време – гражданската война в Гърция. На срещата в Ялта са потвърдени уговорените преди това с Чърчил сфери на влияние – в България те са 75:25 (по-късно уточнени на 80:20) в руска полза, в Гърция – 90:10 в полза на съюзниците. В Чехословакия процентите са равни - 50:50, но на власт е некомунистическо правителство. А президентът Бенеш е ръководил чешкото правителство в изгнание и е припознат от западните съюзници като законен държавен глава. Той също е от тези, които не могат да бъдат уволнени по телефона.
Когато дава разрешение да започне гражданската война в Гърция – през пролетта на 1946 – Сталин не го прави за да я присъедини към империята си. Той знае, че това не би могло да стане без пряк военен сблъсък с вече почти бившите му съюзници. Той само им казва: «Аз съм джентълмен и спазвам уговорките. Искам просто да ви покажа как изглеждат моите десет процента. Добре ги разгледайте и се опитайте да се представите как биха изглеждали петдесетте. Да речем, в Чехословакия.»
По това време Гърция има далеч по-голямо значение за съюзниците, особено за Британия, отколкото Чехословакия. Попадането й в руски ръце означава за комуникациите през Суецкия канал връщане към положението от 1941. Когато съюзниците стават достатъчно отстъпчиви и дават да се разбере, че ръцете на Сталин в Чехословакия са развързани, той прекратява войната в Гърция и изпраща участниците в нея да се радват на социализма в Казахстан – по-далеч от греха, както гласи една руска поговорка. Всичко това също прилича на добре разиграна шахматна партия – Сталин дава шах на противниковия цар в Гърция, с което печели фигура в Чехословакия.
Не е причина лошата игра за това, че другата партия – Балканската федерация – се оказва неуспешна. Малко вероятно е Тито да не е усещал клопката, която му поставя Сталин. В същност, има свидетелства, че югославската страна никога не е приемала идеята за федерация сериозно. Тя разиграва своя собствена комбинация – за нея това е само тактически ход, повод за териториално разширение в посока България чрез анексиране наПиринска Македония. Разговорите затихват през 1945, формално поради протест от страна на Англия, за който се подозира, че е провокиран от Тито, и под руски натиск отново се възобновяват през 1947, когато се стига до известното Бледско споразумение. Но през 1948 самият Тито дава заден ход по въпроса за федерацията и това е едно от нещата, които препълват чашата - през юни 1948 се налага той да бъде изключен от Информбюро. Това автоматично превръща всякакви действия по федерирането във вражеска дейност.
(Много преди това Сталин, изглежда, вече е разбрал, че Тито няма да се хване на въдицата му и дублира средствата. Така, в началото на 1947 Тито получава остро възпаление на апендикса и от Москва му изпращат двама специалисти с пълно медицинско обзавеждане - професорите Бакелев и Смотров. Много скоро, обаче, те се връщат ...в ковчези. Бакелев е обвинен в опит да отрови Тито и се самоубива, а Смотров получава инфаркт. Случаят е замазан на дипломатическо равнище.)
Сталин, както му е реда, хвърля вината за опита за федериране върху техническия изпълнител – Димитров. В «Правда» се появява критична статия по случая. Димитров знае как се постъпва в такива случаи, поема вината и послушно си прави самокритика с надежда да избегне най-лошото. Така или иначе, политическата му кариера приключва – година след това той умира в санаториума «Барвиха» край Москва.
След скарването с Тито Сталин е бесен. Съветската доктрина още от самото начало предвижда комунизацията на света да се извършва от един център и откъсваните територии да се присъединяват към СССР. Изплъзването на Тито от тази схема е опасен прецедент. Случило се е това, което Сталин е допускал и се е опитвал да предотврати. И той започва поредица от публични екзекуции сред ръководствата на подчинените му страни с цел затягане на дисциплината. Дали смъртта на Димитров е една от тях?
Краят на Димитров е тема, която заслужава отделно изследване. Тук само ще се докоснем до нея. Известно е едно свидетелство на Джилас от 1948, в началото на кризата в отношенията между Тито и Сталин. Джилас е изпратен да поздрави на Белградската гара българската делегация, пътуваща за Прага начело с Димитров. Насаме с Джилас Димитров топло му стиска ръката и повтаря няколко пъти: "Бъдете твърди!" ("Держитесь крепко!") Малко по-късно, в присъствието на Червенков и останалите членове на делегацията говори съвсем друго - че Сталин е прав в критиките си към Югославия. Тази, макар и плаха, проява на инакомислие най-вероятно е стигнала до ушите на Сталин, и то от неговите съгледвачи в самото югославско ръководство, където Джилас е докладвал за чутото. Това е било сигнал, че е време Димитров да бъде бракуван.
Знаем, че Сталин е ползувал два начина за разправа с неудобните: официален, след присъда и екзекуция, последвани от заличаване от историята и налагане на табу върху името на осъдения, и неофициален, когато жертвата умира от болест, нещастен случай, самоубийство или нещо друго и запазва статута си в комунистическия пантеон. Смъртта на Димитров се вписва добре във втория вариант. Има едно многозначително съвпадение: той е привикан на лечение в Москва през март 1949 – по същото време, когато Трайчо Костов, първата официална жертва на започналата чистка, бива свален от всички заемани постове и се превръща в обикновен гражданин. А умира малко след като Костов е арестуван – прелюдия към обесването му по-късно. (Но преди да умре, успява да заклейми Костов като враг с надеждата, че на самия него ще му се размине.) Това съвпадение навежда на мисълта за привеждане в действие на елементи от един общ план. Изследване, направено след 1989, открива в косата и мозъка на Димитров ненормално високо съдържание на живак. От друга страна, Димитров е известен с лошото си здраве отдавна. Днес не можем да поддържаме категорично нито един от двата варианта – убийство или естествена смърт.
Накрая трябва да отбележим, че Сталин така и не намира успешно решение на казуса „втори център на комунистическа власт”. А много скоро се появява още един, този път несравнимо по-мощен от Тито, независим от Кремъл комунистически диктатор - Мао. За да му създаде грижи докато търси решение, Сталин бързо му забърква една война в Корея и я поддържа до края на живота си. След което завещава проблема на своите приемници. Както се вижда от историята, и те не успяват да се справят с него.





цитирай
3. intelect - sande што убава анализа направи баш ...
19.11.2012 03:13
sande што убава анализа направи баш како што тебе така ти одговара,а и на сите бугари ...Ок ако ви е убаво така терајте...
Вистината е малку поинаква ,арно ама таа не ти одговара и од таму таквата анализа...
Се мислам денес во 21 век шо корист или што штета би имала Бугарија од тоа што не ти одговара во фактичката вистина...
Да не се повторувам во многу коментари ,нема да размислувам историски(оти тука "фактички" a не аналитички паѓате) туку логички.
Да ја избришеш ,значи колективно целокупната меморија(како Борговите во звездени патеки) на одредена група на луѓе и за 50-100 години па да заборават дека се Бугари ,а да ги натераш да се нарекуваат Македонци и тоа упорно безкомпромисно да го бранат -само заради некакви ваши оправдани анализи -и малоумен човек ќе разбери дека поглупава теза неможи ни да замислат камоли да реализираат и ѓаволот и бог заедно!
Ако навистина сакате нешто добро за Македонија ќе го препишам последниот дел од текстот па прерочитајго десетпати!
Многу подобро би било кога Бугарија би се потсетила на времето на Георги Димитров и би го признала македонскиот марод, јазик и култура, потоа македонското малцинство во Бугарија и кога би ја поддржала Македонија за влез во ЕУ. Само така Бугарија може да ја покаже својата големина како држава, сосед и како братски народ. Обединети во Европа и двете земји нема да имаат потреба да се плашат за било кави територијални претензии, а историските спорови со текот на времето ќе се заборават. Тогаш и двата народа ќе можат да напредуваат и да ги слават заедничките датуми кои ги спојуваат, како што ги спојуваат бројните роднински врски.
Со се друго само и посакувате лошо на Македонија!
tota многу долг ти е коментарот не те читам!
поздрав до двајцата
цитирай
4. sande - Санде:Добро ютро, славен и ногу паметен интелекте,
19.11.2012 09:20
Записник од Второ заседание на Президиума на АСНОМ
одм.август 1944 год.
До 28 май 1945 год.

/Издание на Институтот за национална история - Скопие, 1994 година/

Прочитай. На кой език са написани записките /протоколите/.

На литературен български език.

На Георги Димитров трябваше да се издигне паметник /монумент/ в обновения център на Скопие, а не на Александър Македонски и на татко му Филип. Тие немат никакви заслуги за македонците. Днешните.

А Георги Димитров има.
Ако така защитавате Р Македония, не и мислите доброто.

А ние не я мразиме - признали сме я първи и то като РМакедония, без секакви услови. Нищо не сакаме - само вистината.
цитирай
5. tota - И това е дългичко, ама ще те заинтригува...
19.11.2012 23:57
http://planinitenabulgaria.blog.bg/lichni-dnevnici/2012/11/19/makedoniia-otiva-kym-smyrtta-si.1022067
цитирай
6. intelect - sande и која е поената од записникот ...
20.11.2012 17:53
sande и која е поената од записникот на второто заседание на Асном!Според тебе од фактичката ситуација треба да извадам логички заклучок...
Или записникот на Асном е на Бугарски јазик,значи логички тие што го основале,воделе ,учествувале и заклучувале биле и се Бугари!
Пак смешна и глупава теза!
Истите тие кои според тебе се Бугари на истото заседание носат решение
Член 1


Во македонската држава како службен јазик се заведуе народниот македонски јазик.

Член 2


Ова решение влегуе веднага во сила. Во манастирот “Св.отец Прохор Пчински“, на ИЛИНДЕН 2 август 1944 год(ина). За Антифашиското собрание на народното ослободуење на Македонија.


Претседател: Методи Андонов-Ченто, с.р.

Секретар: Љупчо Д. Арсов, с.р.
И сега парадокс ,од една страна Бугари според тебе -со записник на Бугарски јазик,од друга страна носат решение за формирање на литературен Македонски јазик...
Има логика sande само вие несакате да ја видите...
Или онака како што ја гледате вие,тогаш изгледа пред да се формира Бугарската држава Бугарите веројатно биле Гагаузи и Гаџалии!
поздрав
п.с.133 држави не признаа досега под уставното име-од нив само таа прва што не призна има некакви аспирации(народ,идентитет,јазик,историја) спрема Македонската самостојност !Тогаш ако вадам логика од тоа зошто некој прв не признал би требало тоа да го сметам како негативен а не позитивен чин.Но нејсе бидеќи ни се поклопија интересите во тој моменти и на вас и на нас сепак ви сме благодарни...
цитирай
7. sande - Санде: Со песни и игри низ Югославия ...
20.11.2012 20:14
Со песни и игри....
цитирай
Търсене

За този блог
Автор: intelect
Категория: Политика
Прочетен: 378176
Постинги: 192
Коментари: 737
Гласове: 110
Календар
«  Март, 2024  
ПВСЧПСН
123
45678910
11121314151617
18192021222324
25262728293031